Аз съм единадесети клас и започнахме да изучаваме творчеството на Вазов в часовете по литература. Говорихме за това, че е народен поет и записахме какви роли има той като такъв.
Една от тях е: съвест на нацията; защитаващ изгубеният идеал. Ето какво точно означава:

Преди Освобождението всички българи, които са били готови сами да градят съдбата си и са се борили за благото на родината са имали един общ идеал - свободата на България. 
След като тя вече е факт, обаче настъпва криза на ценностите. Личните интереси изместват обществените. Появява се обществена апатия. Това са и причините да напише стихотворението "Линее нашто поколение". Още по онова време Вазов е разбрал, че нацията ни има нужда от идеал, около който да се обедини. Да вярва в него и да работи за неговото осъществяване - така както са работели предците ни за свободата на България. Обобщението, до което е стигнал поета е, че народа има нужда "от светлина, от вдъхновение, от вяра, от големи примери, от велики самопожертвования, които да въздигат и окриляват душата и правят един народ уважаем, ако не велик."
В днешно време ние нямаме идеал. А това е страшно! Народ без идеал е като човек без път в живота, бавно линее, докато не изчезне. "А какво имаме ние днес, дето да може да съгрее една душа, да уголеми едно сърце, да ободри едно честно намерение? Две неща: Апатията и злъчката. Едното вмъртвява, другото убива."

Понеже тези думи важат с пълна сила и днес, госпожата ни даде домашно - теза на тема:

Идеалът, около който трябва да се консолидира нацията ни днес

Моята теза:
            В трудни години когато интернационализмът и идеята за „гражданите на света” са поставени на най-високо място, дори и пред чувството за принадлежност към собствената си нация, ние трябва да предприемем стъпки в ответна посока.
        Когато децата все повече се ориентират към западната, безидейна, безплътна музика и забравят за родната си, магична, космична такава, ние трябва да им напомним за нейната красота.
                Когато в речника ни навлизат все повече чуждици трябва да си спомним за силата и енергията, която притежават нашите думи. Да използваме „вдъхновявам” вместо „инспирирам”, „благодаря” вместо „мерси”.
         Когато чуждите празници изместват народните традиции е време да преоткрием значението и посланията на вторите.
           Според мен, в тези времена на размити граници между народите трябва да се осъзнаем и проумеем, че силата ни се състои в различията от другите. Че ние можем да се превърнем в горд народ, вървящ напред и нагоре, по свой собствен начин, а не копирайки останалите. Че можем да бъдем съвременни, цивилизовани хора без да се отричаме от корените си.

Това е. До следващия път. А междувременно, нека работим за благото на България!